„Не мога да ходя. Куц съм направо. Имам сплескване на прешлени и прещипани нерви на гръбначния стълб. Не мога да ви опиша колко ми е трудно и как ме боли. Проблемите ми са стари, но сега положението ми се влоши. И добре че бяха приятелите ми, за да ме докарат до ВМА от село Ягодово, където съм се изолирал по време на пандемията.“ Това сподели ветеранът от Военния театър Иван Налбантов. Преподавателят по актьорско майсторство в Пловдивския университет е и тъжен за студентите си, които в момента на пандемия продължават онлайн лекциите, но пък и се нуждаят от него за изпитите си.
„Страшно ми липсват децата. Но освен дископатията се боря и с паркинсона, което не е никак лесно“, допълни 80-годишният актьор, който продължава да работи и да се снима във филми. Последният, в който участва – „Февруари“, зрителите видяха в зала 1 на НДК в рамките на „София филм фест“ на 11 март, но Налбантов така и не можа да присъства на събитието.
Актьорът е и сред ветераните на театър „Българска армия“. Другата му страст е поезията. Автор е на пет книги – стихове, проза, документалистика, член е и на Съюза на писателите. Сега води клас по актьорско майсторство в Пловдивския университет. „Пенсионер съм от много години. Но на гримьорната името ми не е изтрито. А на портрета ми на стената колегите са написали: „Първи по време, първи по право“. Няма как това да не ме радва, сподели Налбантов.
В личния си живот актьорът е самотен, след като преди три години загуби съпругата си Мария. Когато я срещнал, тя била родопска певица. „Тръгвай с мен“ й казал и до последно двамата били ръка за ръка.
„Още не мога да се съвзема от загубата на съпругата ми. Това за мен беше най-големият удар. Не беше справедливо. Аз съм по-възрастен, трябваше пръв да си замина. Имам дъщеря и внучка, обаче те живеят в Пловдив“, тъжен е актьорът.
Освен покойната си жена Налбантов не може да забрави и любовта си с Виолета Гиндева. „Тя беше моята последна романтична любов преди жена ми. Студентска любов. Разделихме се, защото отидох в Сливен. Любовта от разстояние не е любов. Няма файда от телефонна любов. И вече когато се срещнахме със съпругата ми, бях помъдрял и опарен“, спомня си актьорът.
Налбантов е пресъздал над 100 роли в театъра, телевизията и киното. Доцент в НАТФИЗ, където дълги години е преподавал сценична реч.
Най-смешната му киноистория се случва в мащабната суперпродукция на СССР „Войници на свободата“, който показва победата над Германия във Втората световна война и участието на българските комунистически лидери в съпротивата. Иван е избран за ролята на младия Станко Тодоров, който след години ще стане министър-председател на България. Накрая във филма остава само един кадър с негово участие, в който Станко гледа предано Янко (Тодор Живков). Когато четирисерийният филм е завършен снимачно, Налбантов заминава с колеги за озвучаването на филма в Москва. И там става ясно, че героят му въобще няма реплики в него. „Наистина беше смешно, но и много поучително“, смее се с днешна дата Налбантов.
До началото на пандемията актьорът пътува между София и Пловдив. Участва и в четири постановки. „Не играя сега заради болките в гърба, а и заради този локдаун. Но какво да правим, старчески проблеми – крака, колена, зъби, глава. Все нещо ме заболява“, добавя актьорът.
През април, 2019 г. Иван Налбантов получи наградата „Аскеер“ за цялостно творчество. А когато излезе на сцената и прозвуча школуваният му глас, публиката стана на крака. Речта, която си бе приготвил, не четеше от лист. „Ако това е награда заради възрастта ми, бих я приел, но не бих се усмихнал. Но ако това е едно малко признание, че моето участие в живота на Военния театър ме е направил незаменим и важен фактор в културата на България, значи, усмихвам се широко и благодаря за доверието“ започна ветеранът и се върна назад в годините, за да си припомни най-важните за него моменти. От 1967 г. работи във Военния театър заедно със своя приятел Васил Михайлов.
Цели 20 г. актьорът е част от преподавателския екип на Стефан Данаилов в НАТФИЗ. „Ние бяхме повече от приятели, бяхме съратници, работехме заедно – преподавах на студентите технически говор, художествено слово и сценична реч. В българския театър не се говори добре – от нашето поколение започва, когато си отидоха големите Кисимов, Трендафилов, да не ги изреждам всичките. Тогава нямаше микрофони и трябваше така да говориш, че да те чуват на последния ред. Много ми липсват любимите колеги. Ето, отлетя и Таня Лолова… Един след друг. Голямо поколение. Но аз вярвам и в младите, дано ни надминат“, завърши Иван Налбантов.
